В тази публикация в блога ще разгледаме детството на Кензабуро Ое, неговите „лични преживявания“, основните му произведения и как фигурата на Хикари прониква в неговата литература, мирен активизъм и социални борби.

Животът на автора

Кензабуро Ое е роден в село Осе, планинско селце в префектура Ехиме, Япония, като пето от седем братя и сестри, и от ранна възраст обичал да разказва истории на хората. Майка му никога не изразявала скептицизъм – никога не питала „Наистина ли?“ – и била силна и добросърдечна личност, която дори сред трудностите на предвоенния и следвоенния период споделяла оскъдния си ориз и го разменяла за книжки с приказки. Отношението на майка му осигурило на младия Ое сигурна основа за разказване на истории и въображение.
За разлика от това, образът на отсъстващ баща се появява многократно в произведението му „Закъснялата младеж“ (1962). Когато учителка пита момче без баща: „Мислиш ли за баща си?“, момчето отговаря: „Да, мислим.“ Впоследствие историята разкрива, чрез вътрешните мисли на момчето, думите на баща му, войната и факта, че баща му е починал млад и следователно никога не е могъл да стане войник.
Ое признава, че след като е загубил баща си в ранна възраст и е прекарал детството си без баща, е наясно с недостатък на характера си, който е трудно да се преодолее. Той казва, че когато чуе по-възрастни експерти да описват идеалния образ на баща, е склонен да се погълне толкова искрено, че да загуби критичната си преценка. Следователно, в произведенията му често са изобразени по-възрастни мъже, въплъщаващи образа на „наставник“ – тоест учител, водач или ментор.
Войната приключва годината след като губи баща си, а в новосъздаденото прогимназия „Шинзе“ в селото му млади учители, завърнали се от бойното поле, „благочестиво“ преподават демокрация. Ое, който по това време е на около десет години, „благочестиво“ усвоява тези учения и този опит става основата на неговото доживотно самоопределение като „следвоенен демократ“.
В края на тийнейджърските си години той среща Итами Джузо, който се е преместил в неговата гимназия; тази среща по-късно прераства в по-дълбока връзка. Итами Джузо по-късно ще стане един от водещите японски режисьори на социален реализъм, а по-малката му сестра, Юкари, става съпруга на Ое. След като се записва във катедрата по френска литература в Токийския университет, Ое развива интерес към Сартр и прави литературния си дебют през 1957 г. с разказа „Странна работа“. Ранните му творби се фокусират върху изобразяването на фрустрацията, безпокойството и отчаянието на младите хора, хванати в капан в затворени ситуации.
В произведението му от 1959 г. „Нашата ера“ се появява следният пасаж: „Единственото действие, което един млад човек може да предприеме, е самоубийство. Но ни липсва смелостта да го направим.“ Този пасаж ярко улавя чувството за безсилие и отчаяние, изпитвано от младите хора по това време. Движенията срещу преразглеждането на Договора за сигурност между САЩ и Япония и Съвета за борба на всички университети, които продължават през 1960-те години на миналия век, сякаш предлагат възможност за осъществяване на това, което Ое нарича „следвоенна демокрация“, но последвалият икономически растеж и подобреният жизнен стандарт водят до консерватизъм и цинизъм на японското общество.
На фона на тези социални тенденции, Ое е свидетел на краха на радикално лявото движение и дегенерацията на прогресивните сили. Той отбелязва, че в едно силно консуматорско общество интересът към солидарността и социалната справедливост е изчезнал; мнозина са се деградирали до напълно егоистични личности; и дори бившите прогресисти са започнали да се недоверяват на своите другари и история. Той вярва, че сред японските интелектуалци днес се е заселил дълбок цинизъм – надхвърлящ обикновения консерватизъм.
На този исторически фон Ое пише произведения като „Потопът достига душата ми“ (1973), в които разглежда краха на левицата, символизиран от инцидента в ложата Маунт Асама, и изобразява протестите от 1960-те години на миналия век и студентското движение от 1969 г. в литературата си. По-специално, „Футбол през първата година на Ман'ен“ (1967), който той пише във връзка със селско въстание, случило се век по-рано, сега се счита за един от неговите шедьоври.
През юни 1963 г. Ое посреща най-големия си син, Хикари, който е роден с тежко неврологично увреждане. Раждането на детето му причинява шок, подобен на „разрязване на душата“, карайки го да се изправи пред човешкото състояние като „крехко същество“. Чрез Хикари Ое разширява чувствителността и въображението си, за да обхване оцелелите от атомните бомбардировки в Хирошима и Нагасаки, а освен това и страдащите отвъд националните граници.
Когато дългогодишният другар на Ое, Шузо Итами, отне живота си, скачайки в смъртта през 1997 г., Ое беше дълбоко разтърсен. „Changeling“ (2000) е произведение, в което той безмилостно преследва коренните причини за тази трагедия – причини, които не могат да бъдат обяснени единствено с връзката „захарно срещи“, посочена като повърхностна причина. Изследването на насилието и смисъла в социалния контекст чрез лични събития е определяща характеристика на творчеството на Ое.
Ое е силно осъзнат за собственото си стареене и смъртност и посвещава голяма част от страстта си в настоящия си живот на дейности, насочени към опазването на Конституцията за мир. Той смята Конституцията за „основата на живота си“ и вярва, че ако член 9, параграф 2 – ядрото на Конституцията за мир – се срути, стълбът, който е толкова ценял, ще се разпадне. Той се изправя срещу реалностите на Япония, като мобилизира всички възможни средства – от воденето на движението срещу изпращането на Силите за самоотбрана в Ирак до изнасянето на лекции за мир пред студенти и изказванията по палестинския въпрос.
В това, което самият той нарича последната си трилогия – „Ченджълинг“, „Детето с тъжното лице“ (2002) и „Сбогом на книгите!“ (2005) – Ое многократно изобразява тревожността, страха и тъгата, свързани със стареенето. Въпреки че синът му Хикари за щастие е активен композитор, критиците все още го смятат за човек, който остава под влиянието на баща си. Ое разкрива своята страна като баща, дълбоко загрижен за трудностите, с които синът му ще се сблъска след смъртта си.
Дори след последната си трилогия, той продължава да публикува нови произведения, като например „Прекрасната Анабел Лий, трепереща до смъртта си“ (2007), и не е прекратил творческата и социалната си дейност. Докато някои може да се подиграват на борбите му, Ое ще продължи да поддържа живота си чрез двете си идентичности – като „следвоенен демократ“ и „баща на дете с увреждания“ – като пише, изнася лекции и участва в граждански движения, без да отстъпва до самия момент на смъртта си.

Коментар за работата

Романът „Лично преживяване“, публикуван от Шинчоша през август 1964 г., е вдъхновен от раждането на най-големия му син, Хикари, през юни 1963 г., който е роден с мозъчно разстройство. Преведен на английски, френски, испански, немски, шведски и други езици, този роман се утвърждава в международен план като едно от представителните произведения на Ое. Произведението придобива широка популярност от момента на публикуването си.
Този роман бележи повратна точка в кариерата на автора, тъй като младият писател – който преди това е използвал необузданото си въображение, за да вплита шокиращи, неприлични и абсурдни истории в екстравагантен стил – тук за първи път откровено и колебливо разкрива личните си преживявания. В по-късно интервю Ое признава, че когато първото му дете се ражда с деформация, съществуващото му образование, личните му взаимоотношения и написаните преди това романи вече не могат да служат като източник на подкрепа; той заявява, че пише за своите „лични преживявания“ като част от процеса си на възстановяване.
Това произведение съдържа както характеристиките, наблюдавани в ранните му творби, така и важните тематични аспекти, които ще определят по-късния му литературен свят. По-специално, образите и имената на животни се открояват; не само в заглавието, но и в цялото произведение се появяват множество животни, включително кучета, телета, лъвове, жаби, китове, мухи, прилепи, кокошки, катерици и диви свине. Тези животински образи се използват като средства за разкриване на първичните аспекти на човешкото съществуване.

Преглед на произведението и главния герой

В това произведение животните се появяват като символи на деца, които са неопетнени от обществото, но са безсилни да действат. Главният герой, „Птицата“, е млад мъж, изобразен като птица, която не може да лети. Той постоянно мечтае за Африка, но в действителност само се взира в карти и въздъхва, показвайки детска личност, която се стреми да избяга от реалността.
След това Бърд става баща на дете с тежки увреждания. Той възприема това събитие като свое „изцяло лично преживяване“ и чувства, че може „да полудее на дъното на безкрайно дълбока пропаст“. Творбата деликатно проследява вътрешния смут на главния герой и неговата реакция към него.

Реалните преживявания на автора и отправната точка на произведението

В действителност, О прекарва този период в състояние на упадък и отчаяние. Докато преживява големи лични страдания – дори стигайки дотам, че да скочи в морето, докато е силно опиянен – той също така се сблъсква с корените на човешкото страдание чрез срещите си с оцелелите от атомната бомбардировка в Хирошима, както и с лекарите и семействата, грижещи се за тях, по време на репортерско пътуване. Той разкрива, че виждането на техния несломим дух го е накарало да реши да живее в хармония със сина си.
В рамките на романа Бърд също така съзрява в човек, за когото „детският прякор „Бърд“ вече не е подходящ“. С други думи, собствените преживявания и размисли на автора са пряко отразени в трансформацията на главния герой на романа.

Силата на стила и образността

Въпреки че това е едно от ранните произведения на Ое, неговите мощни, емоционални образи и щателни описания са вече ясно видими. Неговата проза, характеризираща се с щателно описание, сбитост и символика, показва, че борбата му с езика вече е започнала. Въпреки че по-късно прозата му ще стане все по-дълга и сложна – спечелвайки му прякора „сложният стил на Ое“ – това произведение е съставено от сравнително ясни, кратки изречения и се отличава с отличителни образи.
Например, има изречения като: „Сякаш щурец повръща“, „Черна сянка на страх се разпростря около очите му...“, „Открих тясно, стръмно стълбище, скрито като таен джоб“, „...точно както медоносна пчела се носи наоколо, разнасяйки около себе си аромата на мед, младият мъж на бензиностанцията беше обгърнат от мараня от острата миризма на бензин“, „Лицето на приятеля ми беше покрито с плесен от тревожност.“ Такива изрази оставят силно сетивно впечатление у читателя.

Възприятия за насилие и тревожност относно ядрените оръжия

Ох силно осъзнава колко лесно хората могат да бъдат изложени на насилие и унищожени. В цялото произведение се проявява последователна перспектива: „Човешките същества са същества, които могат да бъдат изложени на насилие твърде лесно, дори без правдоподобна причина, и в резултат на това могат да бъдат унищожени.“
Следователно, тревожността и страхът относно ядрените оръжия – най-мощното и разрушително средство за насилие в тази епоха – се повтарят в цялото произведение. Препратките към плутония и ядрените опити показват, че тази тема остава централен мотив в по-късните му произведения, простирайки се дори до „Сбогом на книгата!“, част от последната му трилогия.

Покаяние и критика към него

Една от най-известните критики, повдигнати по време на публикуването на романа, се отнася до внезапната промяна в мнението на Бърд. Сцената, в която главният герой – който дотогава е бил само беглец от реалността – внезапно променя решението си в края на историята, след като среща дете с увреждания, се превръща в обект на критики. Романът описва сцена, в която Бърд, след като е пил, усеща нещо огромно да се раздвижва дълбоко в него; той повръща уискито си и се пита какво се е опитвал да защити през цялото време.
Въпреки че романът изобразява този момент с голяма чувствителност, той не предлага ясно обяснение. Разликата между убийството на бебето и приемането на симбиотична връзка е трудна за пълно преодоляване с думи и би било невъзможно да се пресъздаде напълно, по смислен начин, сцената, в която мъж на двадесет години решава да изтърпи страдания през целия си живот. Следователно, внезапността на промяната на сърцето му всъщност може да се разглежда като реалистична.
Има обаче намек. Бърд казва на Химико: „Това е за мен. Да спра да бъда мъж, който само бяга.“ В крайна сметка той решава да приеме детето не от социален морал или конвенция, а от собственото си вътрешно желание – тоест „заради себе си“. В това отношение промяната на сърцето му остава изцяло лично и необяснимо преживяване.

Трансформацията на Химико и преоценката на бягството

Химико претърпява интригуваща трансформация в романа. Макар името ѝ да напомня за кралицата на кралство Яматай от около 3-ти век, в романа тя въплъщава многостранен свят: прекарва дните си в медитация, а през нощта се вози в луксозни коли, въплъщавайки състояние на у-вей (бездействие), като едновременно с това поема ролята на шаманска фигура – ​​„експерт по секс“ – която спасява отчаяната Птица.
Въпреки това, макар Химико първоначално да е била независима и да е утешавала Бърд, с течение на времето тя постепенно става все по-зависима от него. Нейната трансформация – възпирането на Бърд, докато той се опитва да си тръгне, и започването да вижда Африка като своя собствена мечта – служи като улика, която кара Бърд да осъзнае колко безсмислено е всъщност неговото собствено бягство от Африка. По този начин взаимодействието между двамата герои частично разкрива предисторията на промяната в сърцето му.

Дебат за оптимистичния край и отговора на автора

Друга критика беше, че краят на произведението е прекалено оптимистичен. По това време критици като Юкио Мишима остро критикуваха Ое за избора на „весел край“, който би бил социално приемлив. От гледна точка на Мишима, Ое на практика се е отказал от литературната свобода, за да създаде стандартизиран щастлив край.
В отговор Ое дори стигна дотам, че да издаде частно издание, в което промени края, така че детето да умре. По-късно обаче той потвърди избора си по време на процеса на преразглеждане на друго произведение, заявявайки, че ще „се придържа към оригиналния край“. Ое също така призна, че се е опитал да изрази „отчаяна ярост“ срещу цинизма чрез край, който изобразява надежда.
Спомняйки си циничното отношение на младите лекари и студенти по медицина, които е срещнал в отделението, той казва, че е изпитвал гняв към тях, защото и той е преживял същия цинизъм. Решението да остави „надеждата“ в края не е било просто самодоволство, а и израз на силна емоция пред лицето на отчаянието.

Свързаният разказ „Аги, чудовището на празнотата“ и проблемът с шизофренията

„Аги, чудовището на празнотата“ е кратък разказ, който се съчетава с „Личен опит“. Главният герой на този разказ, „Аз“, работи на непълен работен ден като събеседник на музикант на име „Д.“ „Д“ е измъчван от вина, че е имал спонтанен аборт на дете с увреждания и твърди, че призракът на мъртвото дете му се явява като чудовище на име „Аги“.
В крайна сметка „Д“ е блъснат и убит от камион, докато преследва Аги, а десет години по-късно „Аз“ е ударен в окото от камък, хвърлен от деца на улицата, и ослепява. Едва тогава „Аз“ осъзнава съществуването на Аги. Макар че и двете произведения споделят предпоставката за бебе, което се ражда с „бучка на тила, толкова голяма, че прилича на двуглав човек“, позициите на главните герои и развръзките са подредени в обратен ред.
Тези две произведения могат да се тълкуват като обективизации на вътрешното разделение на самия Ое – по-специално, вътрешния му конфликт дали да приеме или да изостави дете. Актът на превръщането на живо дете в мъртво е самото определение за краен цинизъм и чрез тези две произведения Ое води и разкрива отчаяната си борба по два различни начина.

Непрекъснатостта на живота и симбиозата на Ое

За Ое животът със сина му, който е с увреждане, е бил най-важната тема както в литературен, така и в личен план. Той никога не се е отдръпвал от нея, нито я е избягвал, а вярно е изпълнявал поставената му задача. Съгласуваността между творчеството и живота му е забележителна.
Синът му, Хикари, оттогава е станал възрастен и тази година навърши четиридесет и шест години. За Хикари обаче е трудно да постигне пълна „независимост“ в конвенционалния смисъл и е ясно, че с навлизането на родителите му в по-късните си години, съвместното им съществуване ще придобие нова тежест. Въпреки това, Ое е запазил отношението си към съвместния живот, без да се отказва от убеждението си, че човешките същества са „възстановяеми същества“ – убеждение, многократно изразено в есето му „Възстановяващият се човек“.
Животът му – прекаран в борба със заплахи като насилие, ядрени оръжия и национализъм с последователна убеденост – е наистина забележителен. Неговият воля, оптимизъм и жизнерадост предлагат утеха и насърчение на мнозина. Ое последователно свързва литературата и живота си, като приема убежденията на младостта си за своя морална основа през целия живот.